El brogit s’escampa, però al moll de l’os hi ha una estranya mena de silenci…
Encara hi ha ocells que bramen, al fons, que podrien arrossegar la balena on t’havies refugiat, i si piquen i piquen i piquen amb el bec la perforaran i tu sortiràs de la cova tu sortiràs del niu i perdràs la quietud on no havies arribat a ser, on existies imaginant què hi hauria després, si existia mai un després, després del després és un ara infinit, i es perd tot l’abans. Perquè ara, ara ja no hi ha despresos, ni avanços. Alliberament? Els teus murs no tenen espines, les finestres han perdut els retxats, obres la porta i t’és igual ser devorada per quaranta mil monstres que et venen a mossegar, perquè vols ser, perquè t’has convençut que existeixes i has anat a buscar el risc, la por, l’infern. Hauràs de lluitar contra el teu impuls a salvar-te, sempre així, sempre intentant resistir, sempre agafant-te a les branques de l’arbre per no caure serra avall, per no enfangar-te…
Però som massa terra, terra seca que cerca la humitat, cerca l’aigua, terra seca que cerca aquest cel oceànic sense encegament solar sols els solcs que la tempesta ha obert i els solcs que ja existien i que ara vessen d’aigua, aigua bruta de terra de cel de sòl de tu de temps que ja no és perquè només és, és, i tu, tu banyant-hi els peus i les mans, i un grapat d’estels que ja no veus, només el cos que penetra el fang, i és un adéu creador de nous paisatges; potser el tu desprès del què sóc, potser només el tacte, potser no el desig de perdre’s sinó la pèrdua ja acomplerta, i cap paraula que ho denoti.
Com que t’abrusava el final del tot, has conquerit l’inici del res. I no veus més que pampallugues.
Estripem els lligams i traboquem el que és estàtic. La terra batega sota els peus, el cap s’atansa a sostres d’estels infinits. Els cossos entren en col·lisió, i s’escapça el que és dòcil i es perd tota paraula i resta brogit resten les branques resten els troncs i els martells els tambors i la pell, i ja no hi ha cap diferència res no ens atura res no s’apaga només el toc, el bot, el bes, el bell, el bull, el ball.
I alguna cosa va fonent-se, l’enveja del verd de les fulles defallint quan la pluja rellisca barrejant-se amb la suor. El record del raïm pres de les parres, i el vi que en beurem. Els peus enfangats enfonsant-se en el que és efímer… I un desig, encara, una pulsió, una ràbia que et fa buscar, buscar, buscar… I llavors trobes, i tot torna a començar.
Espurna que voleia en la foscúria, lluerna inoculant-se dins les teues ombres. I tu, que t’eres grisa. I tu, que no miraves. I el cop de foc que t’abrusà tant per capgirar-te i esborrar tots els relats. La inèrcia d’un impuls, la confiança de l’ocult, el cop de gràcia. Els fulls en blanc, i és tot un principi… Es fon la solidesa, però existir és un colpiment, i els carrers se’t fan feixucs.
Buscar les brases i trobar sòls erms. Sols els teus erms. Constància ensordidora. Difícil respirar. Comptar les hores que falten per sortir-ne. De la sortida, la utopia. I més erms, i més ofecs, i una nit que no arriba, l’angoixa de les tardes massa llargues, i el pa que no és prou, i el destí de les onades, i la llum que imaginaves, i l’embat de la misèria, de la misèria que et reté. Ser-te presonera. Ser-te l’assassina. Humiliar-te. Escopir-te. Nafres que s’obren. No furgar-hi per travessar-les: només el tedi.
Ets i no hi ets. I si hi ets no pots ser. I cauran mil fulles dels teus arbres, i la por se t’aferrarà per
no deixar-te abraçar-les. Perquè podries ballar-les, i d’un esclafit en neix la flama, i hauries fet
l’incendi.
De cara a la fosca, i un llamp cec desclou el que era ençà. Vine i atrapa-te’m. Cauran silencis
desproveïts de complicitat: lladra’m, lladre. Si em barraves tots els versos… Si llançant-me no
trobava. No em trobava. No et trobava. I tot es fa brasa viva supurant. Fes-te carn, i jo seré
l’ungla que t’esclovi, tu un bufec entre tenebres, tu l’alè escalfant les aigües escolant-se fissura
endins, nafrant-se, tu quiasme de tots els meus interrogants.
Amb les despulles del naufragi, calarem toc a les onades i salparem mans enllà.
Published December 18, 2025
© Fonoll 2023
From Fissures
Written in Catalan by Jessica Ferrer Escandell
Translated into Italian by Amaranta Sbardella
Il fracasso si dissolve, eppure nella polpa dell’osso regna una strana sorta di silenzio…
In sottofondo ci sono ancora uccelli che mugghiano, che potrebbero trascinare la balena là dove ti eri rifugiata, e se picchiano e picchiano e picchiano col becco la bucheranno e tu uscirai dalla tana tu uscirai dal nido e perderai la calma in cui non ti eri ancora fatta, in cui esistevi immaginando cosa ci sarebbe stato dopo, se mai un dopo fosse esistito, dopo il dopo è un adesso infinito, e tutto il prima si perde. Perché adesso, adesso non ci sono più il dopo, né il prima. Liberazione? Le tue pareti non hanno spine, le finestre hanno perso le grate, apri la porta e non ti interessa che ti divorino quarantamila mostri venuti a morderti, perché tu vuoi essere, perché ti sei convinta che esisti e che sei andata a cercarti il rischio, la paura, l’inferno. Dovrai lottare contro il tuo istinto di salvezza, sempre quello, cercare sempre di resistere, afferrarti sempre ai rami dell’albero per non cadere giù, per non sporcarti di fango…
Però troppo siamo terra, terra arida che cerca l’umidità, cerca l’acqua, terra arida che cerca questo cielo oceanico senza accecamento solare solo i solchi che la tempesta ha schiuso e i solchi che già esistevano e che ora traboccano acqua, acqua sporca di terra di cielo di suolo di te di tempo che non è più perché soltanto è, è, e tu, tu mentre immergi i piedi e le mani, e una manciata di stelle che non vedi più, soltanto il corpo che penetra il fango, ed è un addio creatore di nuovi paesaggi; forse il tu dopo il cosa-sono, forse soltanto il contatto, forse non tanto il desiderio di perdersi bensì la perdita già compiuta, e nessuna parola che la indichi.
Poiché ti scottava la fine di tutto, hai conquistato l’inizio del nulla. E non vedi altro che balenii.
Stracciamo i legami e svuotiamo ciò che è statico. La terra palpita sotto i piedi, la testa si accosta a soffitti di stelle infinite. I corpi entrano in collisione, e si recide ciò che è docile e si perde ogni parola e rimane fracasso rimangono i rami rimangono i tronchi e i martelli i tamburi e la pelle, e non c’è differenza niente ci ferma niente si spegne solo il tocco, il balzo, il bacio, il bello, il ballo, il bollore.
E qualcosa si fonde, l’invidia del verde delle foglie che si perdono d’animo quando sguscia la pioggia unendosi al sudore. Il ricordo dell’uva presa dalle vigne, e il vino che ne berremo. I piedi infangati che affondano in ciò che è effimero… E un desiderio, ancora, una pulsione, una rabbia che ti fa cercare, cercare, cercare… E allora trovi, e tutto ricomincia daccapo.
Scintilla che volteggia nell’oscurità, lucciola che si introduce nelle tue ombre. E tu, che eri grigia. E tu, che non guardavi. E il colpo di fuoco che ti ha arso tanto da rovesciarti e da cancellare tutti i racconti. L’inerzia di un istinto, la fiducia nell’occulto, il colpo di grazia. I fogli in bianco, ed è solo un inizio… La solidità si fonde, ma esistere è un urto, e le strade si fanno pesanti.
Cercare le braci e trovare suoli incolti. Solo i tuoi suoli incolti. Costanza assordante. Difficile respirare. Contare le ore che mancano all’uscita. Dall’uscita l’utopia. E più incolti, e più privi, e una notte che non sopraggiunge, l’angoscia di sere troppo lunghe, e il pane che non è abbastanza, e il destino delle onde, e la luce che immaginavi, e l’impatto della miseria, della miseria che ti tiene avvinta. Esserti prigioniera. Esserti assassina. Umiliarti. Sputarti. Ferite che si aprono. Non frugarvi pur di attraversarle: il tedio, soltanto.
Ci sei e non ci sei. E se ci sei non puoi essere. E dai tuoi alberi cadranno mille foglie, e la paura ti si avvinghierà per non permetterti di abbracciarle. Perché potresti farle danzare, e da uno scricchiolio nasce la fiamma, ed ecco che avresti l’incendio.
Rivolta verso l’oscuro, e un lampo cieco schiude ciò che era di qua. Vieni e afferrami. Verranno silenzi privi di complicità: latrami, ladro. Se mi barravi tutti i versi… Se lanciandomi non trovavo. Non mi trovavo. Non ti trovavo. E tutto diventa brace viva che suppura. Fatti carne, ed io sarò l’unghia che ti tira fuori dal guscio. Tu uno sbuffo tra le tenebre, tu il fiato che scalda le acque scolando dentro le fessure, ferendoti, tu chiasmo di tutti i miei interrogativi.
Con le spoglie del naufragio daremo fuoco alle onde e salperemo oltre le mani.
Published December 18, 2025
© Specimen
From Fissures
Written in Catalan by Jessica Ferrer Escandell
Translated into Bulgarian by Neva Micheva
Шумът се плисва надалеч, но в сърцевината му е странна тишина…
На дъното все още грачат птици – те може би ще извлекат кита, където си се скрила, и с човките си ще кълват, кълват, кълват, докато не пробият и не излезеш вън от пещерата, от гнездото вън и не загубиш покоя, в който тъй и не успя да се намериш, в който все си представяше какво ще бъде после, ако изобщо после някога било е: след после иде някакво сега без край и всичкото преди изчезва. И сега, сега не ни оставя ни останки, ни остатъци. Освобождение ли? Без шипове са твоите стени, прозорците – с изпаднали решетки, отваряш си вратата и не ти е все едно дали ще те разкъсат тези хиляди чудовища, които хукват да те хапят, понеже си решила да те има, понеже си се убедила, че съществуваш, и си тръгнала да търсиш опасността, страха и преизподнята. Ще се наложи да пребориш импулса си да се спасиш – ти все тъй правиш, все опитваш да се противиш, все сграбчваш клоните, за да не би да се отърколиш по склона, да не би да се окаляш…
Да, само че сме прекомерно земни, от суха пръст, която се стреми към влагата, стреми се към водата, суха пръст, която се стреми към океана на небето без ослепителното слънце, но с браздите, дето бурята е изорала, и тези, дето вече съществуваха и от вода преливат, вода – размътена от пръст, небе, земя и теб, и време, – която вече не е, понеже просто е, е, а ти, ти с потопени в нея ходила и длани, и стиска от звезди, които спря да виждаш, едничко тялото, проникващо през тинята, това прощаване, дето твори пейзажи; навярно ти-то след какво-съм, навярно просто допир, навярно не желанието да се изгубиш, а вече случилото се изгубване, и нито дума, от която да си проличи.
Краят на всичко те опари и ти завзе началото на нищото. Сега искри играят пред очите ти.
Да скъсаме връзките, да преобърнем неподвижното. Земята пулсира под краката ни, главата опира в тавани от несметни звезди. Телата влизат в сблъсък и всичко кротко се разпада, и всяка дума се изгубва, остава само шум, остават клоните, остават стволовете, чуковете, барабаните и кожата, и вече няма разлика, нищо не ни възпира и нищо не утихва освен праха, греха, страха, смеха, дъха, духа.
И нещо бавно се топи, завистта към резедата на листата, които клюмват, щом потече дъждът и слее се с потта. Споменът за грозда, откъснат от асмата, и виното, което предстои да пием. Оцапаните с кал крака потъват в мимолетното… И едно желание все още, един нагон, бяс някакъв те тласка да търсиш, търсиш, търсиш… После намираш и се почва отначало.
Една искра се рееше из сенките – проникнала през мрака ти светулка. А ти, ти беше сива. А ти, ти не поглеждаше. Огънят лумна и така те обгори, че те преобърна и отнесе всички разкази. Инерцията на импулса, доверието в незримото, довършващият удар. Бели са листовете, всичко е начало… Топи се твърдостта, но да те има, е сътресение, и пътищата почват да ти дотежават.
Да търсиш жарава, а да намираш пустош. Всички твои пустоши. Зашеметително упорство. Как трудно се диша. Да броиш часовете, които остават, докато излезеш. Това излизане утопия. И още пустоши, още задъхвания, и нощта, дето не идва, тревогата на твърде дългите следобеди и недостатъчния хляб, и на вълнѝте ориста, и светлината, която си представяше, и напорът на толкова нямане, толкова нямане, което те дърпа назад. Да си бъдеш затворница. Да си бъдеш палач. Да се самопотъпчеш. Да се самозаплюеш. Зейват язви. Недей да бъркаш в тях, за да ги прекосиш: едничка скуката.
Има те и те няма. Но ако те има, няма как да бъдеш. Ще паднат хиляди листа от твоите дървета, а страхът ще се вкопчи в теб, за да не ти даде да ги прегърнеш. Защото току-виж си ги изтанцувала и от някой порив се родил пламък, и си предизвикала пожара.
С лице към мрака – сляпа мълния разкрива какво е имало дотук. Ела и се хвани за мен. Ще настанат мълчания без близост: грачѝ, грабителю. Та ти заприщи всичките ми стихове… Та аз се впусках и все не намирах. Не намирах себе си. Не намирах тебе. И всичко се превръща в жива гнойна жар. Ти стани плът, а аз ще стана нокътят, който ще те разкъса, ти – хала в тъмнината, ти – онзи дъх, дето стопля водите, които се стичат в пукнатината и се нараняват, ти – хиазъм на всичките мои въпроси.
С отломките от корабокрушението ще дадем знак на вълните и ще отплаваме презръце.
Published December 18, 2025
© Specimen
Other
Languages
Your
Tools
